Легендата за КРЕПИДА

Дълбоко в сенчестите долини на древни земи, там, където мъглата никога не се вдига напълно, се раждали същества, стоящи между световете. Те не били нито напълно божествени, нито изцяло от плът и кръв. Наричали ги Еносими — полу-богове.
Тяхната дарба била необичайна, почти плашеща — обоняние, толкова изострено, че долавяли не само уханията на цветя и кръв, но и самите мисли, страхове и копнежи. Те усещали въздуха като музика — всяко чувство било ароматна нишка, която се разгръщала в безкрайна симфония. 
Еносимите били пазители на невидимите истини — разплитали ароматите на забравени спомени и шепота на неизказани думи. Те бродели на границата между световете, усещани от всички, ала видими само в съня или на ръба на смъртта. Техните сенки се прокрадвали сред хората, докосвали ги леко и се отдръпвали, оставяйки след себе си тръпчив дъх.
Но тази дарба била и проклятие.
Колкото по-силно вдишвали, толкова повече се заплитали в човешките души. Те били привлечени неудържимо от силните емоции — любов, скръб, ярост. Всеки дъх ги дърпал по-дълбоко, размивайки границите между тяхната божествена същност и смъртното желание.
И тогава, в своята милост, самата Смърт ги дарила с шанс —  отрязала парчета плат от своята мантия и покрила очите им. Тези превръзки не просто ги заслепявали, а били щит, който ги предпазвал от изкушението да надникнат твърде надълбоко. Без тях те били обречени — ако погледнат в очите на смъртен, рискували да се изгубят безвъзвратно, разпаднати от тежестта на чуждите тайни.
Но съдбата винаги изисква своята цена.
Хората събирали тези камъни, без да знаят произхода им. Те ги използвали, за да изградят най-външната стена на светилищата — онази, която пази вътрешната сакралност от външния свят. Така се родила Крепида — не просто зид, а мълчаливата плът на падналите полу-богове. Всяко нейно камъче носело древна тайна, на нечий последен дъх.